Старата любов не ръждясва
и винаги остава млада.
Винаги се помни все така изящна,
сякаш във душата е заудряла камбана.
Веднъж влюбиш ли се, полудяваш.
В душата ти идва нестихваща жарава.
От старата любов не ще избягаш.
Споменът за нея винаги остава.
Любовта е като порочен кръг,
в който печелиш доживотна рана.
Искаш да избягаш от нея, ала няма път,
през който не ще боли от любовната измама.
Тя те връзва на каишка
и все при себе си те дърпа.
Сърцето ти се свива като мишка,
уплашена от разтреперващата тръпка.
Разбери, че не можеш да си тръгнеш,
защото събра две души в едно сърце.
Винаги от спомените ти ще тръпнеш
и ще викаш ангелското й лице.
Тази вечер слънцето вали.
Трептят сърцата в очакване на двата свята.
В едно сърце се побраха две души,
сгушени под вечната им стряха.
Старата любов е прокълната.
Към нея винаги се връщаш.
Мразиш я, но за тебе си остана най-добрата.
Най-добрата, заради която се измъчваш
Тези две души все още се обичат!
Защото това е тяхната орисия.
Понякога се мразят, но един към друг тичат.
Сякаш са заслепени от някаква магия.
Мислят си, че могат да си тръгнат.
Карат се и се разделят.
Неизлечима е обичта, но те я лъжат.
Но да излъжат сърцето си не могат да успеят.
В два различни свята те живеят.
Те самите са различни.
Но сърцата им един за друг така жалеят...
Чувствата им са разкошни, но първични.
Понякога се изоставят.
Но само те душите си разбират.
Заедно дори се задушават.
Трудно е, защото се обичат.
Много време не им даваха.
Но любовта им във времето остана.
За нищо на света те не изоставиха
любовта, от която полза няма.
Болна обич е това тяхното,
но кой ли може да ги съди?
Така и не си разбраха мястото.
Те ще бъдат заедно - това са техните присъди!
© Милена Йорданова Всички права запазени