Обичам очите ти, 

пълни със скреж,

мокри с тъга...

Моите също са...

толкова снежни,

снежинки в калта..

Боли те, боли ме,

- разбираш ме ти,

Боли ме, боли те,

- разбирам те аз...

Морето и Космос,

безгранична тъга,

мъртвило в живота,

еднаква мечта...

За ценност, цененост,

думи две - небосвод,

очите ти, сини,

същински потоп..

И аз там се давя и

пускам още и още сълзи,

море безгранично

от наш'те тъги...

Нека плаваме заедно,

в тъга: малка земя,

нека преплаваме заедно,

отвъд небосвода дори...

И там те ме чакат,

същински кат две очи,

тъга за ръката със мъка,

боля ме, боли, ще боли...

Сълзите ми падат,

изгубвам се аз,

ушите ти пламват,

ей там, изгуби ме ти...

Поплачи, още малко плачи,

ще се срещнем отвъд морета,

реки

и

водите, води, сълзите, води...

Аз да те срещна си плача,

в живота мен не ме боли,

но заедно мъка да слеем,

не ще да е трудно, нали?

А днес... днес нека пием

- червено или бяло?

Може би, пък, розе?

А за мезе, тъгата ти имай,

и моите 2 тъжни очи,

аз плача и крия се,

но от теб да се скрия

не можах, нали,

ах, уви...

Да плачем тогава

ний двамата,

на дивана,

без маса

отпред

и

фотьойл,

да бъдем морето,

да бъдем луната,

еднаквата връзка

- да потънем съвсем..

Пий и плачи ме,

пий - чак реви ме,

аз в ъгъла

- сам сама

ще си плача,

с бутилчица

вино в ръка.