Поникнали от един корен,
с любов поливани, зелени,
тръгнали по път отговорен –
от времето били разделени.
Завърнал се в своята къща,
там, където видял слънцето,
обикнал залезът да се мръщи
и държи свободата в ръцете.
А тя, сестрата, в чуждия дом,
там, корените си да отглежда,
животът ѝ пише том след том,
но тя и за него храни надежда.
На гости един път в годината,
чаканата целогодишна среща
в сълзи и радост стои истината
и една далечна обич негаснеща.
Сърцето изпраща, докато очите
мълчаха отново в студената стая,
а дъждът не спря… Сълзите и те –
времето утихна, и то вижда края.
На тръгване сълзите не спряха,
а дългият път отдавна вече зове
остана да плаче тъжната стряха –
следващият път сама ще се озове.
© Никица Христов Всички права запазени