Призрачни облаци се прокрадват.
В суматоха е небето.
Готово да заплаче.
И да намокри хората.
Слънцето пее приспивно.
Една количка и силует на момиче едва се виждат долу.
Закачка и телефонен звън.
Обичливо жената говори напевно.
Вятърът се шмугва между листата.
Ехото се отразява горе.
Събудени капките проплакват.
Дървета и капнали листа.
Бебето учудено гука.
Момичето крие лицето от дъжда.
Целува детето.
Роклята е ветрило.
Тротоарът рисува сърца.
Ала времето е белязано.
Гръм. Още един. Вик.
Клоните са демони.
Шуми наоколо, трещи небето.
Плахо жената гушка детето.
Очаква надеждата.
Червената рокля е като люлка.
Страхът е по-силен от нежните устни.
Тромаво звъни позната мелодия.
Идвам! Сега!
Хлипа момичето и очаква. Душата е свита, тревожно мракът в нея я стряска.
Оголено пространство.
Облачен ад.
Небето се вълнува като девица.
Тук си, любов!
Жената с детето се притиска в мъжките ръце.
Вярата е много близо. Като рисуван тебешир.
Сълзите спират, усмивката и близостта гонят силния вятър. Обичта моли небето.
Изведнъж слънцето стреснато търка очи.
Светлината дарява, а не отнема.
Дърветата и тревите са красиви .
Болката излетява.
Тримата прогониха сивото.
Светът пак е пъстър. Паркът – пречистен.
Все още е лято.
Приказка безкрай.
Любовта я доказа.
© Ана Янкова Всички права запазени