Все още се опитвам да избягам,
като прашинка с вятъра да се изгубя,
като дъждовна капка – следи да не оставям,
като стон да отлетя, да не се завърна.
В мрака все тъй се лутам,
все на себе си шептя
правилно ли ще постъпя,
колко ще те нараня.
Казваш, че даваш ми ти всичко,
ала си безкрайно заблуден.
Твойто “всичко” на моето не се равнява.
Нека споменът напомня ти за мен.