Не унивай, море... Тази вечер на болки е чужда.
Като счупена стомна си разхвърляло плахо вълни.
И се чувстваш самотно - унило - и тъжно.
А край теб февруари отново свирепо ръмжи.
В този сляп хоризонт ти недей и за миг да поглеждаш.
Не тъгувай. Недей! Тази зима си тръгва сега.
С посребрени коси си доплита последната прежда,
за да тръгне със приливно бяла вълна…
И тогава, море, моя светло мечтана надежда,
пак живот ще възкръсва във твоите дълбоки недра.
Ще трепери денят пред стихия могъща и нежна,
а нощта ще се милва във твоята вода...