Дълго чаках деня – знаменития ден,
в който с боси очи можем пак да се срещнем.
Но сега пък тъга се присламчва във мен -
бледожълта тъга – със майсторлъка на вещица.
Ти говориш ми май. Аз не чувам дори.
Преди време те чувах през триста морета.
Но отиде си нашето старо „преди” -
може би оглуша ми без време сърцето.
Вече трийсет минути си сдържам дъха
в кафенето, попило неказани думи.
Чаша черно кафе вдън земя ме отвя,
а пък някакви метри стоят помежду ни. ...