Удари часът на нашата среща
и камбаната на онзи страх,
в който очи и устни стават вещи -
наченали събиране на прах...
А влагата от твоето лице
в миг на радост ги избърсва,
с по-нежни от цветя ръце,
които вместо сън да търсят
пребъркват за оназ частица смелост,
с която аз дойдох до тук
и я изкарват вън така умело,
че устните от сласт изпукват.
Всеки удар вече на сърцето
е камбаната на онзи страх:
удари часът на нашата среща
вече късна - през стена и праг...!
© Маломир Стръков Всички права запазени