Черен силует,
целувка на жена,
студена, но пък тъй красива,
досущ като елмаз е тя.
Очите ѝ – сапфири живи,
сковават в вените кръвта.
Лицето ѝ, неустоимо,
сече като с бръснач смеха.
Омайна, тъмна самодива,
топола крехка – нейната снага.
Нозе – коприна тънка и ефирна,
докосват нежно твърдата земя.
Усмивка – млада и игрива,
защо ли в нея виждам старостта?
С накъсана мелодия и гледка уродлива
изпълва тя всички мои сетива.
Поглеждам аз към нея,
страх и мрак пълзят навътре в моята душа.
Желая я тъй страстно,
привлича ме дълбоко в мрака тя.
Оставям се на диви грозни псета
да ръфат от плътта.
Дано така смили се над сърцето тъй прогнило
прекрасната, кована в ледник, черната жена.
И ако в утрешния ден забравят мойто име жалко,
гласа на черната овца
спокойно ще умра,
потъвайки дълбоко в неземната ефирна самота.
© Гергана Георгиева Всички права запазени