Две лилии червени, плаващи в червена самота,

разделят се завинаги, макар и плуващи в една вода.

Пътищата им се тук прекъсват, от две студени дула...

Не! От едно димящо дуло, порещо спокойната тишина.

Езерото багри се в прозрачни,

ледени като скрежта сълзи.

Едно лице бледо, покрито с две ръце,

а красиво е...

А слънцето, застанало отгоре, вижда долу нечий силует,

на човек усмихнат... Не! На демон със зловещо, озъбено лице.

На какво се радва? На смъртта ли? На тази, която той причини!

Нима любов печели се с оръжие, нима куршумът женското сърце плени?

А отсреща багри в кръв червена,

тъй свежата прозрачна вода,

онова сърце, що любеше до вчера

стоящата до него жена.

................................................................

А нима любов печели се, отнемайки човешка душа?

Нима изпратил вече в гроба онзи, когото обичаше тя,

ще станеш новият принц на тази нежна, веч скърбяща жена?

Не! С оръжие любов не става! С оръжие се води единствено кървава война!