Някак всичко изгуби смисъл.
Снегът в настъпила 
пролет душите
цъфнали отново убива.
Миналото мой гост
е и без да пита отново 
със страшна, необяснима
сила връхлита. 
Няма я любовта.

Казах ти,  че тъй ще стане!
Кажи сега на какво се надяваше? 
Обичта към теб на път е да угасне. 
Ах, ни най-малко не го очакваше. 
Земята на две е разцепена – 
остава само теб да погълне. 
Откажи се,  дълбока скръб, 
парче от злото готово е теб
да обгърне.

И миналото млъкна, 
настъпи тишина. 
Готова бях да се откажа, изгубена
сред пустата гъста мъгла. 
Но в този миг яви се някой 
и любезно почука на вратата. 
Бъдещето беше – все така ярко, 
появило се сякаш от дълбините
на небесата. 

Изправи се ти и
върви след мене.
Болката ще мине, 
не ще си обречена
на вечно бреме. 
Усмихни се и се 
сбогувай със самотата. 
Богат е онзи, който в 
грозното открива красотата. 
Този поглед ти го имаш, 
на всичко аз ще се обзаложа.
Върви по пътя и не спирай,
много мога аз да ти предложа.

На бъдещето бях 
готова да подам ръка, 
потънала, опиянена
от тази сладка суета. 
Но ето – трети
гост пристигна. 
Настоящето със
цяло гърло се провиква. 

Спри да слушаш тез глупци!
Те чакат само с теб да
се нахранят – ужасни, 
гадни, зли молци. 
Не се вълнувай ти 
от утрешния ден. 
Живей за днес и 
следвай мен. 
Безгрижие и щастие 
ти обещавам аз.

Отидоха си всички, 
пробудих се от дълъг сън. 
Сама останах и
загледах се навън. 
Снегът натрупа, 
чисто бяло е навън. 
А аз седя и всичко 
наблюдавам. 
Направих избор – 
времето за мен е спряло...