За една любов жадувана
в една посока караме
и с всяка секунда погубена
за старото славно тъгуваме.

Една усмивка трудна гоним
с едни последни сили,
през тъмната гора ний бродим
към това, което сме родили,

към това, което някога сме били
пътуваме през облаците небесни
и когато внезапно, тъжно завали
убиваме надеждите си със песни,

а тъмната гора до нас мълчи
от срам заради греховете наши
и вековното дърво само стърчи
спира хората със стражи.

Спира ги да не унищожат нататък
красотата - единствена, последна,
защото може за момента кратък
да я убият с грешка вредна.

Но хората продължиха без думи,
продължиха към тъмния тунел.
Само една жена крещеше "Върни ми!
това, което, животе, си отнел!"

Само тези думи отекваха в небето
и от тях клоните танцуваха,
но в тъга завариха сърцето,
в което надеждите тъгуваха.

Но хората вървяха напред към Рая,
където няма да има вечна самота,
тръгнаха и бавно стигнаха до края
и видяха що е красота...

Мрачната гора изчезна, птичките летяха,
цветенца и играещи дечица щастливи
радостни песни силно крещяха
и бяха просто... красиви!

Но видяха едно момиче само,
което седнало бе на земята
до едно старо, вековно дърво
и докосваше с пръсти тревата.

То с тетрадка бе в скута
и когато до него отидоха хората,
момичето тетрадката пробута
и каза им да погледнат природата.

И хората погледнаха бързо и видяха
красотата... тишината... радостта,
но думите на момичето не разбраха,
може би заляти от гордостта...

Но една жена написаните думи прочете
и усети как мисълта й протича,
с всичка сила пред народа изрече
"ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ОБИЧА!!!"