Нощта се спуска бавно над тихите села,

Настава вече време да си лягам,

А изпод леглото глас прошепва ми „ела”,

Да ида ли при него или да избягам?

В тъмното проблясват две очи,

Разгарят се, блестят като жарава,

Те блестят, а гласът мълчи

Видение ли бе тогава?

И леден полъх обвива мойте стъпала,

Ръка зловеща се протяга,

Гласът отново казва ми „ела”,

Страхът обаче сърцето мое стяга.

Под  леглото, скрито тихо там

Едно чудовище живее

И пак тъй тихо, знам,

мислите ми до една владее.

И нощем щом си лягам,

И луната заблести навън

То ме сграбчва и пази ме да не избягам

От неговия сив кошмарен сън.

А сутрин щом денят изгрее

То тръгва си, оставя ме на мира,

Но под леглото продължава да живее

И там до следващата нощ се скрива.

И нощ след нощ, и ден след ден

Привиква ме в кошмара този глас,

Това чудовище се слива с мен,

Това чудовище съм всъщност аз!