Отварям си очите, разбуждам се във миг
и сякаш от мечтите – до мене мъж велик –
с очи като ножове, забиващи се в мен,
с ръце като окови и кожа от сатен.
Косите той ми гали и шепне ми неща,
които ме разтапят и цялата горя,
със устни ме докосва, подава ми ръка,
аз кротко я поемам и с него аз вървя.
Той на ръце понася ме и в глухата гора
пожарите изгасяме и давим ний греха,
и чувствата изострени, сърцето как тупти,
и тук, и там докосва ме, с целувки ме разби.
И после бавно тръгваме, а нямата луна
с лъчите си прегръща ме, знам – знае всичко тя –
пред входа в миг се спираме и влизам тихо аз,
дъхът му само спира ме, но нямам нито час.
Той всяка нощ прегръща ме и тихо ме краде,
живота преобръща ми и моето сърце,
той всяка вечер връща ме при онзи у дома,
не знае как се чувствам аз – чуждата жена!
© Яна Всички права запазени