О, как не искам
мислите си с думи да записвам,
че те издават ме сега,
но времето,защо не зная
да ги заличи не пожела.
        
Аз искам очите ти да виждам
и заедно да сме сега.
До себе си да те усещам
един до друг, ръка в ръка.

Но не знам защо
приятно е да се измъчвам,
и може би нормално то не е?
Или аз пък нещо не разбирам?

Харесва ми, че изпълва ме тъга,
когато скоро няма да се видим.
А може би това говори
за нещо, което трябва да делим?

За нещо истинско, голямо,
което с имена различни го наричат,
но истинското знаят само
тези истински които се обичат.