Под дървото просълзена аз седя,
опитвам се да мисля, да си помълча.
Осъзнати като гръм измежду синя небеса,
като огнена вълна
чувствата обземат ме сега.
Дали е правилно, дали е грешно
питам всеки път това.
Дълбоко в моята душа
чувства за вина изгарят,
изгарят вътре в мен..
Чудиш се дали е грешно
любовта да чувстваш,
замисляш ли се, че е смешно
тръпката да я отблъскваш?
Отива си от теб чувство прекрасно едно,
а ти оставяш да си тръгне то.
И в тоз момент едничък,
когато сякаш изоставен и самичък,
падна във ръката ми едно листо.
Поглеждайки нагоре към това дърво,
единствено те чуло да скърбиш,
подало ти листенце да се утешиш,
да знаеш, че във трудните моменти не си сам,
подкрепа има, потърси я по-натам...
Пак ще дойде любовта,
пак ще има тръпка, чувства и мечта.
Но когато осъзнаеш загубата твоя,
че любов си имал, а не си я изживял,
да приемеш грешката за своя,
че красивото не си видял,
чак тогава пак ще можеш
в любовни облаци да полетиш,
чак тогава ти ще се пребориш
и по таз пътека ще започнеш да вървиш.
А дотогава не забравяй
туй мъничко листо
как очите ти отвори,
как успя да стори нещо истинско, добро.
След време пак ще дойда тук.
Под дървото ще си легна аз,
този път с усмивка ще споделям и без глас
ще изкрещя: "Ето я. Най-после тук е любовта!"
© Ралица Ненова Всички права запазени