Притихнала,
във себе си стаена,
почти... суетна,
тя искаше да чуе екота
от някога звънтящите
камбани.
Сега, във тишината
чуваше
отекващо-заглъхващи
напеви...
Молитвено изричани,
разкъсвани от
викове болезнени,
като ранени залези,
във кърваво-червено...
Притихнала...
Едва докоснала бе
крехката си пролет,
която... дори дойде.
Но... малко късно.
А за есента
не смееше да мисли.
Ще дочака само
циганското лято.
© Нели Всички права запазени
Прегръдки от мен