Цигара
Допушвам аз последната цигара,
димът е черен като моята душа.
И пепел тихичко изгаря,
в ръката ми болезнената самота.
И дните в нощи аз превърнах,
във тази стая с четири стени.
И болката с ръцете си прегърнах,
когато тръгна си от мене ти.
И слънцето за мене не изгрява,
света потънал е във мрак.
Една искрица да ме сгрява,
цигара ще запаля пак.
На хората така е отредено,
един за друг да страдат все.
И никога не ще е подредено,
човек за малко нежност ще умре.
И аз надявам се да има,
любов, която да те грее до смъртта.
И нека всичко тя да взима,
и като феникс аз да се родя от пепелта.
Петя Петрова ®
© Петя Петрова Всички права запазени