Аз съм просто цвете,

скътано в тревата,

спотаено във гората,

разцъфнало в полята.

Защо живея, аз не зная

и ще живея ли и след като умра,

но в мислите си, аз мечтая

и вярвам – след нощта блести зора.

Никого и нищо аз не притежавам,

не принадлежа на никой аз,

но вътрешно аз знам, съзнавам,

че в себе си по- ценно съм от вас

Не искам аз от никого да ме обича,

че трудно аз обичам, знам...

Косите аз на никой не ще кича,

цвета си трудно аз ще дам!

Знам – някои хищници

опитват се да ме унищожат,

да ме смачкат със презрение,

от моят свят да ме изкоренят,

но няма те да породят унищожение,

няма да убият моя свят!

Вятърът опитва се да ме обрули,

огъня пък да ме изгори...

Знам, земята да ме срути иска,

водата пък - живота ми да угаси...

                        Но зная –

Няма да съсипят моят цвят

мръсните им хули

Никой мен не ще опозори!

Нищо мен не може да подтиска

и не ще огъна се под риска

да запазя моят свят

с надеждата, която го краси.

Аз съм просто цвете,

разцъфнало в полята,

поникнало в тревата,

спотаено във гората...

            Живеещо и дишащо,

ухаещо,

обичащо света си свой-

небето и простора,

и слънцето, което го дарява

със своите лъчи,

и зората, що изгрява

събуждайки безброй мечти

в мечтателните му очи...

То знай-

на никой не принадлежи

и никого си няма на света,

но светът му никой няма да унищожи

и няма да отнеме неговата

с в о б о д а