Сподавени вопли, изписани по устните с лъжи;
забранени думи, неизказани на глас мечти.
Душата ми не иска вече да мъсти.
Тя може само да те съжали.
Толкова снажен, прелестен на външен вид,
а отвътре със злоба и лудост си пропит.
Беше ликът ти така желан,
а сега опетнен е и презрян.
Не си повече цвете малко, крехко и прекрасно,
защото бодлите ти парят наистина ужасно.
Може би ще се срещнем след години,
ала вече други, променени.
И ще си те представя като въплъщение на съвършена красота,
макар и това да бъде само илюзия в моята глава.
Ще очаквам и презирам този ден,
когато ще те видя пак пред мен
и още веднъж ще осъзная, че няма как никога да си до мен.
Но истината е, че мен не заслужаваш,
щом обич не си способен да раздаваш.
© Veronika Mihova Всички права запазени