Цветенце III
Позволявам на музиката да се разлее
и се моля най после да взриви душата ми.
Душата ми - ключ Сол...
по средата на петолинието.
Седи там като някаква шибана правописна грешка
и си мисли дали овцата е изяла розата на малкия принц.
- Мисля за това непрекъснато. -казва тя
- Какво значение има?!
- Има цялото значение на земята.
- Овцата е гладна, а розата е ефимерна, много просто.
... И при тия думи душата се счупи.
После се сети, че Малкият принц я пази
и пак се съживи:
- Малкият принц пази розата!
- Аз вече в принцове не вярвам.
- Затова седя тук като правописна грешка.
- Там си, защото днес не вярвам в нищо.
- Не вярваш?!
- Не!
- В нищо?!
- Само в едно зелено чудовище.
- Оноват дето изяжда тъжното момче?
- Същото.
- То и мене ме гризе понякога.
- То ще вземе да те изяде някой ден.
- Ако ти ме пазиш - няма.
- Аз да не съм малкият принц?!
- Е да, не си. Но аз май...
- ... си ефимерна. Еми да... жалко.
- Жалко?!
- Овцата, нали се сещаш...?!
© Роси Стефанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Тъжното момче изяде Зеленото чудовище, а после го изака в гробището. Красивото момиче с големите очи изгубва бавно своя образ в очертанията на кръглата луна, а някога вярваше в своята приказка. И в малкия принц. Нали се сещаш, през девет гори в десета... А тъжното момче познава Беренис, и знае че "тя не обича хората, обича само спомена за Любовта, защото й напомня за Безкрая, за Вечността, и гипсовите маски". Тъжното момче сега поглежда към невярата на хората, изгубили сили да мечтаят. И се натъжава още-повече...
-
Прекрасно е, Роси! Пиши и публикувай по-често. Хората тук имаме нужда от твоето творчество!
-
Жалко! Не за овцата! За усмивките... Интересен диалог, но май не е поезия!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
