Веднъж ти подари ми рядко цвете
във знак на нашата любов,
но спомням си тогаз какво ми каза,
че видя ли го нявга пак, аз ще умра
и нашата любов си е отишла...

Усмихнах се на твоите слова
и благодарих ти искрено за цветето.
Не вярвах аз, че нашата съдба
е да се борим със живота поотделно.

Но ето, че един прекрасен ден,
ми каза ти, че трябва да заминеш...
Ти моят свят разби на хиляди парченца,
душата ми се луташе и стенеше...
сърцето ми крещеше и се молеше, не му отнемай радостта!

Аз обещах, че ще те чакам вечно,
че нивга няма да обикна друг.
Обрекохме се ний на вечната любов,
целунахме се, после ти замина...

Живях аз дълго време в самота...
Тогаз разбрах, че си се върнал,
сърцето ми се сви и пребледнях,
треперех аз от страх, че може вече да не ме обичаш.
Реших се и поех към вас, но що да видя...

Ти беше все така красив и мил,
до теб седеше най-прекрасната жена,
а малкото детенце тичаше,
провиквайки се: "Мамо, тате!"
и стискаше цветенцето във ръка...

Веднага спомних си аз цветето
и твоите слова в нощта.
Сърцето ми заби с ужасна скорост...
и после спря... Това бе моята съдба...