Денят изтича някак сив и тъжен,
и сякаш търси смисъл да възкръсне.
Къде ли скита по бездомни пътища,
преглъщайки досадата... до втръсване.
Но този сив и тъжен ден е скучен.
Не ми отива тленната досада.
В очите ми бълбукат диви ручеи
и лудостта ми пали нови клади.
А вятърът е моето спасение.
Дъждът пречиства дръзката ми мъдрост.
Звездите са последното знамение
с което и в съня ти ще възкръсвам. ...