Спокойна съм,
мисълта за теб е по-силна от всякога.
Спокойна съм,
вяра и надежда вървят след мен,
в борба за любовта.
Връщам се в мисълта
и сякаш на света съм сама.
Към онази, силната мисъл,
която ти нашепва нещо тайно.
И подобно гълъб бял, отлита,
минава през гори и през поля,
за да кацне на твоята ръка.
Но днес искам те не насън,
не във мисъл, а наяве.
Искам поглед, вперен в мен.
Искам устни, които да говорят
и изкушават ме в нощта.
Ръце, протегнати към мен,
и в миг неуловен, дърпат ме от раз.
Днес очите трескаво четат,
че ти си още там,
седнал край реката,
в шепите ти спомени мълчат
и бавно изнизват се от ръката.
Както пясък в пясъчен часовник,
изнизва се напред и отброява своя ход.
Времето сега е спряло!
Стоя пред него аз безсилна
и само чакам,
секунда, минута, час,
своя ход наново да отброят.
Но ход отброява само тъгата,
можеш да я видиш в мен,
настанила се е така добре.
Очите ми не лъжат, че е в тях,
а гласът ми сам за себе си говори!
Спокоен, нежно тъжен, монотонен глас.
Това съм аз!