Затиснах думите под камък ежедневие,

оставил мислите да бият във платната...

Как да полетя в това безве/т/рие

оплело като паяжина двата свята...?

За "утре" как да се покая,

преди от стъпките ми да личат следи,

преди да съм, преди да зная,

дали ще се огледам в твоите очи...?

Пристъпвам във съня ти скришом,

докосвам с устни твоята ръка,

от пеперудената нежност вдишвам

по-истински от есенна тъга.

Една сълза... прекършена надежда

подсказва, че съм жив... и проси,

от утрото... да те довежда,

като целувка, не като въпроси...