Чуй вика ми в тишината,
аз не мога да го различа,
сърце и огън във едно се сляха
от болката на пареща сълза.
Там, където земята и небето
преплитат своите съдби,
роди се времето, което
сърцето искаше да приюти.
Да беше времето мое,
не бих пропуснал нито миг,
от ударите на прибоя див
до утрото, когато се почувствах жив.
Да беше времето мое,
бих дал любовта, която сътворих
от парещата пепел на огьовете
и нежността на полъх тих.
Да беше времето мое,
молил бих Господ да прости,
от очите сълзите ми да пресуши
и болката по теб да утеши.
Да беше времето мое,
не бих допуснал да си идеш ти
от сънищата и мечтите
и от пълните с надежда дни.
© Йордан Малинов Всички права запазени
не бих допуснал да си идеш ти
от сънищата и мечтите
и от пълните с надежда дни.
Да беше времето наше... за жалост само мечти!