Да се влюбя в себе си отново
трябва след раздялата си с теб.
Бях тръгнала по пътя нанадолу
и виждах се през твоя поглед.
Намразила се бях дълбоко
и вярвах само аз на твоите очи.
Паднала от тъй високо,
затънала във грях и във лъжи.
Безпомощна за сетен дъх надигнах
уморената си, замаяна глава.
И ето, че във миг прогледнах
от падналата в мен мъгла.
Гърдите ми изпълниха се бързо,
дълбоко вдишах аз живот.
Отметнах от гърба си тежък
товара и нахлузения ми хомот.
Как бях достигнала до края
на своя път, а любовта
тъй главата ми омая,
забравила за мен и за света.
Сега съм нова и по-силна,
изпълнена със огън и със жар.
Сега съм пролетта обилна,
на живота най-големия пожар.
© Тонка Стефанова Всички права запазени