Даже утре да няма ни лято, ни пролет, ни есен,
от високо да паднем по гръб в оня пагубен ров,
ще превърна вика от тревога във вяра и песен
и ще легна на скута ти, моя безкрайна любов.
Даже утре да свърши водата и въздухът също,
даже утре да няма ни плод, нито семе, ни храст
ще направя от задух и жажда най-топлата къща,
ще направя от къщата– храм, от секундата–час.
И на пук на оная, които не вярват на нищо
ще превърна в религия тая могъща любов,
дето вечно остава, дори след последна въздишка,
и крилете я носят над онзи най-пагубен ров.