Ако те пусна да си идеш,
обич моя,
най-много да забравя
как се случват звездопади
между четири стени.
Как устните се раждат в жажда
за онзи вик от луда нежност.
Най-много да забравя,
обич моя,
как ме прегръщаше небе.
Ако се случиш,
обич моя,
а утре се разминем с теб,
най-много да забравя
как се умира...
От обичане.
© Радостина Марчева Всички права запазени