Не избледява ли лицето ми със времето?

Нима твърдиш, че спомняш си

как гледаха те замечтано

онези две очи...?

Онези, на почти детето,

онези, пламналите на жена,

която всяка нощ те чака

и все оставяш ти сама.

Нима не си забравил и косите,

или горящата под ласките ти плът?

Нима във мислите ти аз съм жива

и близо пак до тебе спя?!

Не избледнява ли лицето ми със времето?

И още ли съм „най–красивата”?

Защо се ровиш в общото ни минало,

дали какво загуби осъзна...