Протегнах ръце
и не ви видях.
В небесата се взрях
и усет от вас не разбрах.
Погледнах надолу към синьото море
и спомен в главата ми започна да зее.
Липсвахте ли ми?!
Може би да...
Седнала на пътя пред вашата къща,
споменът за уюта ме прегръща.
Цигара след цигара, 
питие след питие,
даже и да пробвам,
нищо няма да разбера.
Един масур трева,
за да ви видя
отново..
Не, няма да го направя,
но дали така ще ви забравя.
Поглеждам розите,
провисналите плевели от градината,
тръните, носещи тъга
в моята душа...
Живо беше там
и никога няма да бъде отново,
желаейки сърцето ми да създаде красотата наново.
Красив беше дворът
и никога няма да бъде отново,
дори да махна грозните тръни волно.
Пълно бе сърцето ми, 
макар и сега да е,
но същото не е.
Пълнотата в семейството,
която сега я няма,
ме кара да пускам сълза след сълза.
Седнала с кучето ми
пред вашият дом,
ме кара да вляза с взлом,
за да разгледам всяка една вещ,
да запаля свещ
долу в мазето..
Да си спомня миналото
и да го нося в себе си завинаги,
обичайки ви винаги.
Протягам пак ръце,
очаквайки някой от вас да ги хване,
макар и да знам, че никога няма да стане.
В небесата се взирам
и нищо от вас не виждам.
Заспивам и вие сте там - при мен
и ви усещам - там където за последно срещнахме се.