Мъглява тишина и дишането си не чувам,
небето мълчаливо в мен се взира
и тази нощ по навик пак будувам,
а някъде в сърцето ми живот умира.
Усещам ледения вятър да ме гали по лицето,
а тялото ми уморено пак изтръпва
и ровя в мислите си да си спомня за детето,
в което плахо се надявам пак да се превърна.
Говоря си с детето от отминали години,
което тъй добре умееше да чувства
и викам му: Ела, дете, и помогни ми...
Отново да науча туй изкуство!