Развиделява се, настъпва ден.
Отварям черепната си кутия.
Погалвам мозъка, той промърморва уморен:
„На работа ще да се ходи - не на мене тия…“
-Ти лъжеш се приятелю - му казвам. Аз знам.
Днес е почивен ден - за почест и за слава.
Ти разум си почти на гений, но си малко сам.
Не искаш ли да си побъбрим - открито и направо?
Гнездят ли в теб мечти? Гнездо ли си или пък друг придатък?
-Гнездят… Нали мечтите са крилати.
Летят си във високото, почти не спят
и хранят се от мислите на твоя разум клет
и тези - излъчвани от другите примати.
Те трудно изпълними са, и си знаеш ти:
Най-много сълзи са пролети, покрай сбъднати мечти.
И още ти помни навек:
Сбъдни мечта - бъди Човек!
Усещам - разума е саркастичен-
да те събудят сутрин рано - преди слънце да превари…
Добавям тихо и тактично:
-И си дом за множество кошмари?
-Защото домът е крепост - сигурност, спокойствие, уют.
Новините всяка вечер.
Някой вътре често жертва е, а друг е шут.
И чат-пат, се пробуждаш от кошмар - отнякъде довлечен.
Той диша тежко, да го помниш дълго. И мълчи.
Страхът с мълчание вършее.
Кошмар ли е - не сбъдва се, от него не боли,
повярваш му - започваш да линееш…
Кошмар прогонва се със смях,
с ведра дума и отново със усмивка.
Лечението да е честичко, без страх,
по възможност с кратичка почивка…
Ах - този разум - с него съм блажен!
Заключвам с троен катинар и черепната си кутия.
Нека разума ми още си поспи- напред е цял почивен ден.
А аз - с рояк несбъднати мечти и с някой стар кошмар,
по-късно ще поседна и бутилка вино ще изпием!
© Иван Иванов Всички права запазени