Снощи Дяволът дойде на гости вкъщи.
За всеобща изненада бе красив.
Носеше и вино - скъпо, вносно.
Елегантно ме примами със очи.
Първо се разбрахме за по чаша.
Но сме се унесли и са станали по две.
И може би след час целуваше ръката ми,
а аз опитвах да се правя на поет.
След още час се ровеше в косите ми.
Започна да ми шепне примамливо:
- Толкова са хубави очите ти!
- Поискай и ще те направя най-щастлива.
Усмихнах се.
- Щастлива ли? Не можеш.
Закъснял си, братко, с нежния си тост.
- Красива си, не мога да ти обещая Рая,
но мога Ада, и ще си е само твой.
- Налей ми вино!
- Май ти доскуча?
- Малко, предложенията ти са скучни.
- Адът ти е скучен? О, ела и не ще вярваш, че се случва!
- Знаеш ли ме, Дяволе?! Честно си кажи!
От думите ти съдя, че не ме познаваш.
Отдавна Адът чужд ме покоси.
А ти със мене на Пинокио ще си играеш.
Пламъците никак не ме плашат.
А греховете ми са повече от твоите.
Разпнати с усмивка подминавам даже.
Отивай си! Не ме примамва нищо твое.
Погледна ме обидено и се замисли.
Лукавият му поглед се поспря...
- Искам да си разкопчаеш ризата. Ще можеш ли?
- Очаквах да си нагъл, но не и чак това!
Отново ме загледа и отсече:
- Момиче, аз не искам голотата ти!
Давай си душата, да сме честни,
не си очаквала да сме приятели!
Разсмях се с глас. Дори си махнах ризата.
- Каква душа? Какво ще вземеш, Сатана?
Ето виж ме, гола голеничка и ужасно празна...
... от години е така.
А ти ми искаш нея. Казах ти, че не ме знаеш.
Преди години я продадох за любов.
После ме изгониха от Рая...
А ти сега си тук... Защо?
Да беше се показал преди време.
Да я беше взел, поне да беше ти!
Предпочитам те пред него.
Ти си нежен. А той с очите си ме доуби...
Мълчание... мълчание... мълчание..
Разтвори дяволското си сако...
- Познавам те. Но не можах да те позная.
И чак сега разбрах защо.
Продължи. Измъкна нещо от сакото си.
И нежно го обви със длан.
Наведе си главата, кротна се.
Обзе го Дявола ми срам.
После ме придърпа за ръката.
И отвори нежно длан във моята.
- Ето ти я, ето ти душата!
Искам пак да бъдеш моя!
Разплака се и падна в краката ми.
Дяволът ме молеше за прошка.
Но вцепенена аз държах душата си...
Смачках я, изхвърлих я на пода.
- Не я искам! Чуваш ли? Отказвам я!
Отивай си през дяволската порта.
- Няма да си тръгна! Не отивам никъде.
Само ти успя да ме обикнеш.
Дори и смачкана, дори и скитница,
душата ти безумно ме обича.
- Грешиш, измамнико! В мен няма нищо.
Нали си беше тръгнал. Ето ме! Успя.
Дори си нямам и със тебе спомени.
Вече идеално се оправям и сама.
- Винаги съм те обичал, вещице!
Опитах се да бягам. Не успях.
И нежелан оставам днес до теб!
На другиго не ще те дам!
© ТтТтТтТтТ Всички права запазени