Аз съм Джанго Дамаджанго,

в селото съм сам с прасе.

Сам танцувам вечер тàнго,

сам играя сантасе.

На север ширнали се  добруджанските ливади,

на юг са луди върхове,

на изток пък Созополски балади,

на запад  Македонски страхове,

а аз седя пред пустата камина

и току си удрям по шамар,

нагъвам пак туршия и сланина,

от лани гътнат тлъст шопар.

От сутрин ходя си засмян,

по дребни гащи съм обут,

и днес събудих се пиян

и  диря буре със барут.

Защо го диря ли, ще кажа,

но първо нека пийна за кураж,

змеят каня се да смажа,

както плъх се смачква със фараж!

Тъй както се размазвва гъсеница

или пък главата на змия,

и както баби правят лютеница,

и както грозде става на шира...

Така врагът се каня да надвия!

Къде се дяна тоя пуст тютюн...

Към Шипка тръгвам, там ще се напия,

и ако заваря горе някъде Мюмюн,

горко му! Дваж горко на змея!

Ще кърпя шубата с змейска кожа,

надигам дамаджаната, за бой копнея,

запасъл съм на дедо ножа.

Нима напразно са умряли

воеводите ни, там в балкана?

Нима кръвта си са проляли

да пикае Румен в шадравана?

Не! Наместо Шипка, нека мина

през парламента  по-напред

и ако нейде се спомина,

разгласете моля ви навред,

че там на Шипка горко плачат,

затворени във паметника мъртви,

задето българи, не турци, влачат,

родината към глад и кърви.