Поставени цветя във ваза. Маса. Пепелник. Прозорец. Делник, свят. Навън, зад стъкления ми прозорец - стъклен... град. Надолу е нощта. Пропадам в черно и над мен остават стаи бездушевни. Газя... Във локвите, през черна кал. Пред синя кръчма някакъв скандал: - Не ме докосвай, бе... Реклами. Тъмен свят - без блясък и шампанско. Без зали и без танци... Свят – тишина и редки крясъци. Нощта е злобна, черна е нощта! Говори някакъв пиян. Едва разбирам: - Ей, ще черпиш ли едно? - Не! - Тогава върви на... - Ще вървя. Бруталността след всеки ред! На всяка крачка дебне тишината и съска! Иска да ме сграбчи... Да ме постави иска във някаква кутия, в пръстта си мокра, в кал... да ме забрави. - Това ще стане – казва . - Да, зная – отоварям – Зная! Продължавам. Плаче в мен една подробност (като паспорт, или пък карта – нещо за доказване, че съществувам)... Нещо малко, вътре във гърдите боли, доказва, че съм жив, но... Трудно дишам. Мъгла над град, над нощ мъгла! И тишина, и светлина, и влизане . . . Поставяш пак цветя във вазата. - Какво сънува – питаш. - Теб. А ти се смееш в красотата си, в апартамент, до маса с пепелник и до прозорец, в делник... С мен...
Плаче в мен
една подробност
(като паспорт,
или пък карта –
нещо за доказване,
че съществувам)...
Нещо малко,
вътре във гърдите
боли,
доказва,
че съм
жив, но...
Колко точно си го казал, Хенри! И мен много пъти ме боли от същото...
Но все пак, прав си, стига ни красотата на цветята, за да добие смисъл животът ни...
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.