Никой не знае дали съм жив
или в сенките ви
с дългите си очи прониквам.
В този стенещ екран
е побран живота ви,
дистанционното отдавна прокапа
със сълзи безропотни.
С достолепно отчаяние са
пропити дните ви -
човешко е да бъдеш зъл,
човешко е да си ничий.
Самоволната несрета е драгоценен дар,
щастието - утеха за наивници.
Не искам да бъда оплакван насред
душевния пожар,
който върлува навсякъде,
а вие дори не го виждате.
Каква ти душа - накълцах я на свирепи парчета
и живея без нея на чисто.
Защо ми е на себе си да приличам?
Не ми трябва сърце.
И без това не мога да обичам,
и апокалипсис не ми е потребен -
в него съм заченат,
дете на новото хилядолетие,
старец в пресипнало безвремие.
За никого не ми е жал и от нищо
не ме е страх -
това не е орис,
нито печат,
а ДНК на провала.
Без да зная дали съм жив или мъртвороден
изгнивам доброволно отвътре -
безцелно видение с (не)човешка същност.
© Десислава Атанасова Всички права запазени