Щом не си се давил в сълзите ми солени,
копнял ли си да имаш сърцето ми и вени,
в които пулсът радост е, че още ни има -
щастие неземно, любов несравнима?
Не си ли поглаждал бръчките издайни,
не си бил готов за срещите ни тайни?
Миглите ми дълги ти не си почувствал
как играят вещо върху твойте устни.
Дланите ми топли, с липов аромат -
чувал ли си вопли, как страстно зоват?...
В люлякови нощи и в залез смирен,
търсиш нежност още, останала в мен.
От стомната моя вода щом си пил,
тогава и Бог ти е свято възвестил:
- Давам ти, човече, твоята мечта,
а ти я преследвай до края на света!
16. 10. 2008 г.
© Мери Попинз Всички права запазени