ДО ВЧЕРА
До вчера бях малък не си давах сметка за хиляди важни неща.
До вчера бях малка, наивна по детски и кукла бе мойта мечта.
Сега е различно. Престъпваме прага изтъркан от детски крака
на класната стая със наш'те скамейки и нашата бяла дъска.
Денят е вълнуващ! Потръпваме всички! Не вдигаме врява и глъч!
На катедрата ведро, усмихнато сяда жената дарила ни с лъч.
Тя тихо разлиства, разглежда, подрежда книжата във свойте ръце,
но сякаш синият ù поглед изглежда замислен в този момент!
Ще прави проверка – присъстваме всички. С готовност и казваме: ”аз”.
Но странно!... В очите и блесват звездички, когато поглежда към нас?!
Часът ни последен от много поредни е странен и тъй мълчалив…
Звънецът не чакаме с нетърпение. Не бъбрим както преди!
Копнееме всички и слушаме жадно на нашата класна гласа –
Жената, която ту строго – ту с нежност ни научи на много неща!
Сякаш бе вчера, когато поведе ни, подаде ни свойта ръка и бавно, с усърдие,
търпение, щедро представи пред всеки света.
Отвори очите ни детски за щедрост.В сърцата ни вля доброта.
Непохватните малки ръчици прописаха: „мама” , „татко”, „земя”.
Все тъй неусетно минаваше времето – в учение, шумни игри.
А сега сме смутени, с носталгия гледаме, тъгата в очите личи!
Как класната наша учителка мила нов клас ще поеме след нас?!
Не може! Не искаме днес да повярваме, че няма да е в нашия час!
Тя винаги всъщност при нас ще остане. Във нашия спомен ще бди!
Ще следваме пътя от нея проправен към нашите смели мечти!
© Дарина Герганова Всички права запазени