Не съм дошла за тебе да се боря,
съдбата ми отново се обърна,
та - ето ме, дойдох да бъда твоя,
изглежда, че в началото се върнах!

Преминах през житейските чукари,
сълзите ми сто спомена изтриха,
лъжовното до болка ме опари,
сезоните във мене се смениха...

Ти беше спомен от дъждовна пролет,
в която някак аз се преродих,
ти беше лято, изживяно в полет,
ти беше страх и в мен те приютих!

И уж живях, а тъй ли се живее?
Не трябваше ли да живея с теб?
Дори със бурен цветето вирее...
не зная сбърках ли и - ако да - къде!?

В живота нявга случва се да любиш
(така залюбих аз един младеж),
но осъзнаваш късно и младежа губиш,
и хвърляш се във бой, за да умреш!

Ти си за мен младежът от мечтите
(но мъж си вече, ами не младеж),
и ти си онзи вятър във косите,
подгонен от безумния копнеж -

копнежът ми до смърт да бъда твоя,
безсилна във ръцете ти да падна,
да си откраднем двамата прибоя,
да чувствам теб, а не мъглата хладна...

Но остави! За нас е вече късно,
при теб дошла съм, ала отпрати ме,
отдавна в спомена за тебе се разпръснах,
но ти не спомняй даже цялото ми име!

***********************************

И ето, тръгваш... и във мен е хладно,
не искам липсата ти тук да проумея
(сърцето ми за теб е още жадно).
Кажи му как след тебе да запее!?

И сгърчвам се на своето разпятие,
надеждата отива си с душа от вятър...
боли, а нямам никакво понятие
със тебе как да съм едва добра позната...