Синигери летят. Цветя напират
да се разтворят
за лъчите светлина...
А раните болят. Деца умират...
...................
Докато спорят
как света да поделят.
Отдавна сме без съвест и очи...
Проскубаха се нашите пера...
Закърмени с прокоба да мълчим
и да не пишем. Да не мислим
за това.
Затуй, че тука слънцето е златно,
а някъде до болка то гори...
Че тук дъжда е извор. Там е блато.
Че там е болка...
Тук не ни боли.
Затуй, че сме подвеждани и неми.
И слепи. Глухи. Безидейни...
Че смешните ни, глупави дилеми
отнемат ни най-ценното ни време...
.........................
А дори не сме благодарни за това, че сме от другата страна... просто случайно!
Как Бог го е решил? И дали не е изпитание? В което отдавна се провалихме...
© Катя Всички права запазени