Да те виждам тук, а всъщност да те няма.

Да те жадувам и спокойна да не спя.

Да те бленувам аз –във нощите

 без дъх оставам.

И нямам сили вече да крещя.

Гласът ми – глас в пустиня,

преминава като буря през деня.

И бавно, като в есенна картина,

от мен се ронят чувства, вместо есенни листа.

Защото всяко щастие си има име,

а моето  сърце държиш със две ръце.

И ако пак греша жестоко - поправи ме!

Разтвори ръце и ме счупи на две…