Не делиме ние с теб една съдба
 и пътищата ни сега не ни събират,
 разменяме единствено слова
 без бъдеще пред нас, което да намират -
 в сегашното ни топли любовта.


 Ти имаш дом, но жената в него аз не съм,
 калена от живота, аз мястото си зная,
 но преди нея аз познай къде била съм?
 Сам ти ми каза - в твоето сърце до края
 била и ще остана като в сбъднат сън.
 
 
 Животът сега ни се присмива,
 доволен е навярно, че с нас се подигра,
 от горчивата му чаша всеки си отпива,
 след грешки и уроци любовта
 със сълзите си на дълбоко скривам.


 Видял си ме преди пет лета
 случайно, краткотрайно, съдбоносно
 усмивката ми - огнена стрела -
 докоснала те с чувството прекрасно,
 казваш, дала ти е две крила.
 
 
 
 Колко сила имал си в гърдите
 образа да пазиш и спомена за мен,
 времето не изтрило там следите
 и не бил животът ти вече подреден,
 а с години плакали са ти очите.
 
 
 
 Пет години, а видял си ме веднъж,
 как е истинска и чиста любовта ти,
 не плът поискал си кат' всеки мъж -
 стига ти да сме добри познати,
 стига ти в сърцето си да ме държиш.
 
 

 Прошепна ми: ''Поискай чаша вода,
 за да ти дам морето да пиеш,
 за да нямаш нужда една,
 друга любов да не дириш,
 поискай - ще ти дам и света!"

 

 Зная, като теб никой не ще ме обича,
 единствено ти ще ме носиш до гроб,
 а с любовта ти само аз ще се кича,
 ще я пазя в сърцето със златен обков,
 завинаги ще остана аз твое момиче!

   
 Ти даде ми едно от твоите крила
 в отчаян опит всичко да делим,
 по едничко и двамата имаме сега,
 в различните посоки, когато отлетим,
 за другото ще молим любовта.

 

 Но никога в сърцата ни не ще боли -
 ние знаем, платили сме цената.
 В очите ни започва да ръми,
 обичаме се, но историята е позната -  
 казват, птиците умирали сами!!!