Със слънце пиша твоето име,
небето - лъчисто и толкова синьо,
а дъгата крещи: "Вземи ме!"...
нея ли да оставя... тя е толкова красива.
Крия се под дъгата - в дъжда,
лъчите обаче отново са след мен,
а искам да се скрия - сам да уловя мига,
да стана част от преливането на нощта в ден.
Не! В кулата от камък ще се скрия,
затворен, сам - единствен - аз!
Ще призова самата и истинска магия,
и полученото ще дам... на кого?! На Вас! ...