/Свидна/
Налей ми кръчмарю, налей ми да пия,
недей да ме питаш, просто налей,
отвътре изгарям-каква орисия,
сърцето ми още за нея копней.
Тя беше видение бяло, ефирно,
а аз се завръщах чак призори,
безмълвно ме чакаше- птиче ранено,
палтото ми вземаше без дума дори.
- Дали и се карах? - неее и защо ли?
Тя ме поглеждаше с дъждовни очи,
виждах тъгата, виждах и болката… ...