Нощес ликът ти, свидна моя, ален е,
а вятърът е вълк – от болка луд,
разлайва всички кучета от студ,
все тъжни псета – нивга непогалени.
Нощес площадът пламва. И огромен е.
В очите сняг ли хвърлят, или дим?
Май все едно е. Стихове горим,
защото няма нищичко за помнене.
Зората все не бърза, странно мирен е
(и без това е кратък) зимен ден,
до кости е премръзнал, като мен.
Градът – прозорец – ослепял от взиране...