Случи ми се веднъж да сънувам,
от брега да гледам мъглява зора.
Видях и теб, в морето да влизаш.
Последвах те,
но те изгубих в тази мъгла.
Но продължих навътре да влизам.
Без да се замисля дори.
Тогава слънцето се смеси с мъглата
и тя стана златна
като твоите златни коси.
Продължавам навътре да влизам,
а нещо все така ми тежи.
Не стигам дъното вече
и виждам, че на водата някой лежи!
Буден е сякаш клетият той.
Плава отгоре и си кълне.
Заслушах се, че пък чух:
"Дори и сърцето ми взе!"
Тогава вече поддадох,
тежестта в гърдите ми ме надви.
Така е. Потъваме всички
влезем ли във водата сами.
И до днес така се присещам,
щом излизам да посрещна деня.
Понякога седя и си мисля,
пред зората сам на брега,
помня че сам вляза ли, ще потъна,
но влизам да потърся твойта ръка.