Безпътна като просяк сляп
от самота разнищвана изгарям.
Съчувствието ти – подхвърлен хляб
с трохите си горчиви ме задавя.
И бледа като лунна светлина
вървя по стръмни каменни пътеки,
сподирена във хладна тишина
от упреците ти нелеки.
Разбрала съм – не ме очаква лъч,
ни ласкави усмивки топли –
изтриваш ги с отровна жлъч –
усойница в сърце от вопли.
Но в този миг надвиснал като гръм,
прорязал като мълния небето,
аз виждам, че се сбъдва моят сън
и болката намира път в сърцето.
Надежди плахи дълго ще кървят,
дърветата ще съхнат в двори пусти.
Сбогувам се – остават да тежат
веригите на грешните ти устни.
Живка Юрукова
© Живка Юрукова Всички права запазени