Беше светло и хубаво!
Ресторантът беше широк
и ние потъвахме в него,
един по един,
един до един.
Тогава барманът беше усмихнат,
а сервитьорката беше красива
и ние потъвахме в нея
един по един,
един до един.
В осем излизаше пианистът с кривите пръсти
( псориатичен артрит)
и свиреше толкова приказно,
че ние потъвахме в звуците
един по един,
един до един!
Потъвахме и в деколтето на певицата,
и в очите на сервитьорката,
и в усмивката на бармана,
и в псувните помежду ни,
и в храстите навън!
Но най-жестоко...
Най-тежко...
Нечовешки потънахме,
когато ресторантът умря!
Барманът подкара такси
и никога не се усмихна!
Сервитьорката никога вече
не беше красива!
Пианистът продаде пианото си
и повече не докосна клавиши,
а певицата онемя...
Ние ли?... Ние потънахме
в сивите панелки и умирахме бавно...
Един по един,
един до един!
Емил Стоянов
© Емил Стоянов Всички права запазени