Когато ми е мъчно и настинало
под веждите, мъгливо и самотно,
когато посред лято идва зимата
и дъждовете влизат по врата ми косо…
Когато си далече, чак във банята,
или работиш някъде, където ненавиждам,
когато съм при моите приятели
или съм никоя, и страшно ти отивам…
Когато в сърцето ми е станало
по-тъмно и по-влажно от бърлога,
тогава да се боря за живота ни
не ми достигат сили и не мога…
Когато съм над книга или мивката
и искам да изляза, а е трудно,
когато е безпътно и измислено
и няма как да ти повярвам в утрето.
Когато свръхболезнена е раната
и твърде ми се плаче, или мисли,
когато, Господи, когато съм разплакана
и всичко ми ей такова, никакво…
Тогава съм единствено приличаща
на тази, дето сутрин в огледалото
усмихва се щастлива под веждите си,
едно момиче, странно, недодялано…
© Евгения Илиева Всички права запазени
Браво!